Постинг
07.10.2010 00:58 -
Писмо
Когато очертанията ти отместват вятъра встрани...
и целият пейзаж се разрушава постепенно,
неприлично
и изворната ми тъга по теб започва да
стърчи,
да се превръща във естетика,
във фреш от сладка вишна и роса,
в бял кичур оптимизъм в същата коса...
- нее ли това реалност-а !?
Или е ли пяната на всичките треви, метафори, сезони.
Не е ли цялата модерност на света ни днес,
кажи ми.
Аз искам просто да те обладая - и то, нощес...
Да те издигна над дървета,
дъждове,
човечеството.
Безпаметно да сънуват мъртвите и живите поети там.
Канелата в дъха ти да подвържат в
книги.
И всички семпли рими за любовта,
да се използват по-практично за лов на живот до смърта.
Не е ли илюзия това.
Кажи ми.
Не съм ли аз сомелиер на кожата ти бяла.
Не съм ли облак на сълзата ти сребриста.
Не съм ли нова версия на всичко,
но трябвам ли ти аз,
кажи ми.
Един човек – фадо, един човек безмислен.
Стоящ на дълги барове, напиващ се до есен.
PR на кожата ти,
но и на скръбта... Самотата.
С търпение заровил се в земята,
в залеза и на Кафе дел Мар,
и некви филми - нови, стари...
Отекнал някъде встрани от тоз пейзаж.
Все по-клиничен илюзион,
разпадащ се, сред аура в сутрешна мъгла,
като след секс и пиячка.
Кажи ми.
Ще можеш ли до него, да се упойваш, да цъфтиш, да бъдеш вечна ти,
каквато си сега.
Какъв е тоз човек изобщо..
Не сбърка ли, кажи ми.
И коя си ти,
ако Любовта не си...
п.с. ..и стигна ли това ПИСМО до теб,
кажи ми
;-)
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 2085
Блогрол
